Обсебващата майчина обич като агресия

Огнян Димов в книгата си акцентира върху това как родителската обич може да се превърне в агресия, когато е обсебваща и ограничаваща. Това води до проблеми в зрелите отношения, където човекът се страхува от близост. Случаят на М., французин в София, е впечатляващ пример за това как майчината „обич“ може да задуши детето и да го тласне към деструктивни връзки.

Димов описва случая по следния начин:

„М., французин, живеещ в София, ми стана пациент преди три години. При първата ни среща спомена, че е избягал от Париж, защото му било писнало от шумния град. Усъмних се в искреността на думите му, но не коментирах. Основният му проблем беше, че се чувства добре с приятелката си, българка, но и задушен, когато прекарва повече време с нея. Желае я като жена, а тя не му обръща внимание, но стане ли добра с него, той започва да се заглежда по други жени. Казвайки ми всичко това, си помислих, че нещо не е отиграно в неговото детство – нещо сериозно, което е довело до тази разкъсвана от противоречия мъжка позиция. М. избягваше всякакви въпроси, свързани с миналото му, казваше, че не го интересува, искаше да му помогна да остане само в настоящето и в проблемите, които има с приятелката си. Той не разбираше, че не можем просто да се променим и да започнем да обичаме човека до себе си, а трябва да открием първопричината за начина, по който функционираме. Той продължаваше да упорства и да се опитва да ме насочи професионално към начина, по който искаше да се случва терапията. Помислих си, въпреки че българи и французи сме толкова различни като културни кодове, има много сходства в травмите ни от миналото. М. имаше голям проблем в детството, за който категорично не желаеше да говори месеци след започване на терапията. Предложих му да спрем терапевтичната работа за момента. Той прие с почуда, но и с облекчение. Месеци по-късно получих имейл от него, в който той ми споделяше, че е имал нужда от това време за себе си и всъщност се е заблуждавал, че е готов за терапия. Сега вече бе готов да опитаме. Започнахме да се виждаме веднъж седмично. Плахо повдигна завесата към миналото си. Бил е много свито дете, напикавал се е до дванайсетата си година. Явно е живял в психическо напрежение, което е разтоварвал с нощните напикавания. Родителите му се развеждат, когато е на пет години. Баща му на практика отсъства във възпитанието му. Интелектуалец, преподавател в университет в Париж, той явно не е намирал особен смисъл да прекарва време със сина си. М. е бил буквално задушен от майчината обич. Разказваше плахо за връзката им. За самия него нещата не бяха особено ясни, но той се страхуваше от тези отношения. Тази жена се е опитвала през цялото време да го държи до себе си с чувство за вина за грижите, които е положила за него, и със срама, който той трябва да изпитва за това, че е избягал от нея. Непрекъснато му е обяснявала колко много го обича, обаждала му се е по телефона многократно на ден, чакала го е будна по цяла нощ на стол срещу входната врата по време на първите му нощни излизания. Това е довело до подигравки от страна на неговите приятели и съученици. Реагирала веднага щом се появило момиче в живота на сина й. Правела всичко възможно те да се разделят. Държала се като безпомощно и самотно дете, за да получава цялото му внимание за себе си. Въпреки протеста и несъгласието към майка си, М. е бил непрекъснато нащрек нещо да не се случи с нея. Спомни си как е сънувал, че едновременно я ругае и й се извинява. Помислих си колко ясно това обяснява двойствената позиция, която има към майка си, а оттам и начина, по който се държи към жената до себе си. Много силен беше моментът, в който си призна, че винаги се е страхувал от нея, защото му е давала усещане, че иска да го подчини чрез чувство за вина и срам. Връзките му с жени преповтаряха отношенията с майка му. Той поддържал непрекъснато напрежението в тези отношения – обичал ги е, но се и страхувал от тях, искал е да е сам, но се е притеснявал да не ги загуби. Този тип противоречиво отношение към другия пол е по-присъщ на жените. Така той е отключвал голяма агресия в жените към него. Правел е всичко възможно да се влюбят в него, след което е идвал ред на перверзните подмолни игри, с които непрекъснато е тествал доколко те ще го издържат, доколко го обичат, доколко ще понесат гнева и жестокостта, които той носи към тях. – Понякога се чувствам като чудовище – сподели М. по време на една от срещите ни. – Аз не заслужавам да ме обичат, аз съм нищожество – промълви той през сълзи. – Напротив, прекадено откровен сте, за да сте жесток. Проблемът е, че хората не познават миналото ви и всичко, което сте преживели. Вие на практика преповтаряте цялото си детство в отношението с другия. Въпросът е как да престанете да мразите жените до себе си, как да разберете, че те не са чудовища, че имат хубави страни в характера си. Вие можете да продължите, като първо простите на майка си за деструктивните страни в обичта й и се съюзите с положителните страни в нея. Вие, предполагам, сте дошли в България, за да избягате от майка си и от обсебващите страни в отношението й към вас. Нещата обаче психологически не се решават с бягство, а с разговор. Виждате, че тук правите същото, което сте правили и във Франция. В крайна сметка майка ви е сторила това, което е могла в отношението си към вас, посветила ви е живота си и ви е възпитала като достоен човек и прекрасен професионалист. Травмата, която имате от обсебващото й отношение към вас, може да ви служи за много силен импулс за преодоляване на деструктивните страни в отношенията мъж – жена, защото, ако не друго, вие знаете от първо лице какво не трябва да присъства в тези отношения. М. беше докоснат от казаното и беше готов да го осмисли. Предложението ми да организира отношението си към жената до себе си само около позитивното и искреното, което двама души споделят, го беше накарало да се замисли. Продължихме да работим върху това да анализира всеки момент, в който не е доволен от своето отношение към приятелката си, да се опитва да си представя случаи, в които с лекота проявява обичта си към нея, да не влиза в размишления относно въображаеми сценарии, в които жената до него иска да го подчини чрез чувство за вина и срам. Терапевтично ние се съсредоточихме върху това той действително да допусне нова жена в живота си, а да не измерва всичко с присъствието на майка си. Осъзнаването на травмите от детството успокояваше М. и му позволяваше без напрежение да прекарва все повече време с приятелката си. Един ден дойде много радостен с новината, че тя е бременна и той много е мислил и е избрал да стане баща. Сам сподели, че така всеки ден ще е автотерапия за него, за да не възпроизведе от позицията на родител това, което е преживял самият той като дете. В този момент го видях наистина пораснал и осъзнат. Зарадвах му се искрено, този път не като терапевт, а като приятел.“

Димов обяснява, че „родителска агресия присъства и тогава, когато детето става жертва на обсебващата родителска обич“. М. преповтаря травмата в отношенията си, но терапията му помага да прости и да изгради нова идентичност.

Този случай е интересен за съвременните семейства, където „обичта“ често маскира контрол. Димов заключва, че „обичта към детето минава през поддържане на здравословна дистанция с него“.

>> Разгледайте и други статии от блога на Огнян Димов