Д-р Огнян Димов, психоаналитик с дългогодишна практика, често казва, че идеята за книгата му „Перфекционизмът – предимство или заплаха?“ се е родила именно от един конкретен терапевтичен сеанс. В предговора той описва младата жена, която получила награда за „най-добър професионалист в областта си“. Вместо да се зарадва, тя спряла да говори и признала: „Церемонията и наградата са престанали да ме вълнуват и единственото нещо, което съм изпитала, е впускането в ново предизвикателство.“ Д-р Димов попитал дали е посветила поне една вечер на радостта от признанието. Отговорът бил отрицателен.
Тази кратка среща се превърнала в катализатор за цялата книга. Ала най-пълният и драматичен разказ за същото явление – деструктивния перфекционизъм като защитна маска срещу срам и вина от детството – д-р Димов дава в Глава 1 чрез случая на своята пациентка М., 37-годишна юристка. Точно този случай ще разгледаме тук, защото той е най-яркият пример как перфекционизмът, вместо да носи щастие, превръща успеха в затвор.
Ето как д-р Огнян Димов споделя своя случай:
„М., жена на 37 г., започна терапия с мен преди година. Поводът беше засилено главоболие, постоянна тревожност и безсъние. При първата ни среща ми направи впечатление нейният изключително добре поддържан външен вид, подчертана женственост и много добро владеене на изказа. Беше успяла да се издигне в юридическата наука и да направи завидна кариера. Израства в бедно провинциално семейство, трето дете е. От малка се стреми винаги да е първа в класа. Има брат и сестра, които нямат нейните амбиции. Всички надежди на родителите и се насочват към нея. Внушавано и е, че трябва да успее на всяка цена. Не е изненада, че избира да кандидатства право, защото счита, че светът е несправедлив. Има проблем да споделя със своите колеги и приятели за миналото си в провинциалния роден град и за бедните години на детството. Никога не е запознавала своите близки в София с родителите си. Сподели по време на една от емоционалните ни сесии, че се срамува от тях и не знае как да свърже света на миналото си с този на настоящето.“
Бащата, спокоен и без амбиции, веднъж й казал в гимназията: „За жена е добре да се ориентира към по-скромна професия.“ Майката била амбициозна и я подкрепяла, но отношенията с бащата се влошили трайно. М. признава: „Оттогава имам проблем да остана с него насаме.“ Днес тя има петгодишна връзка с мъж, който психологически е „близък до баща ѝ“ – пасивен, неамбициозен. Идеята за дете я отхвърля, защото „това би спряло нейната кариера“.
Ключът към нейния душевен проблем дошъл в един сън, който д-р Димов цитира и интерпретира с изключителна точност:
„М. сънува сън, в който е в асансьор със своя приятел. Спускат се към мазето, като в един момент, най-неочаквано, приятелят и напуска асансьора и слиза на първия етаж, за да се окаже тя сама в подземието, в тъмното; в този момент се събужда. Сънят я беше изненадал, но не предизвикваше никакви асоциации у нея, а за мен той беше ключът към осъзнаване на дълбочината на нейния душевен проблем. В подсъзнанието си, в дълбините на своята душевност М. не допускаше никого, затова се видя сама в мазето. Тя се страхуваше да е сама и се опитваше да компенсира това със създаването на повърхностни отношения. Имаше проблем да интегрира миналото си, защото се срамуваше от него. Тревожността и се беше отключила, за да и покаже, че не може да продължи да се чувства пълноценна, докато е неинтегрирана психически. Нейният перфекционизъм беше защитна реакция срещу срама и вината, с които живееше от своето детство.“
Д-р Димов подчертава, че тук говорим именно за деструктивния перфекционизъм – „емоционален конфликт, който е заложен още в детството“. За разлика от креативния перфекционизъм (който води до хармонично израстване), деструктивният се проявява в „фиксация в идеал, който съпровожда усещане за психичен блокаж и засилена тревожност“. М. е класически пример: тя постига всичко – кариера, външен вид, признание – но не може да се радва. Наградата е само поредното „предизвикателство“. Тя живее в непрекъсната надпревара, сравнение и страх да не бъде разобличена като „момичето от бедното провинциално семейство“.
В книгата д-р Димов обяснява, че такъв перфекционизъм „залага само на социалната изява и така последната се оказва в конфликт с човешката потребност от моменти на спокойствие, радост и съзерцание“. Пациентката не допуска никого в „мазето“ на душата си – нито приятеля, нито родителите, нито самата себе си. Тревожността, главоболието и безсънието са сигналът, че защитната маска започва да се пропуква.
Терапията помогнала на М. да осъзнае, че перфекционизмът й е „защитна реакция срещу срама и вината“. Тя започнала да интегрира миналото си, вместо да го крие. Д-р Димов не дава финалния изход в тази глава (случаят е илюстративен), но ясно показва посоката: „Пускането на контрола в моментите, в които докосваме границите на възможностите ни, отключва усещането за душевен мир и равновесие“.
Защо точно този случай е толкова актуален днес? Защото М. е образ на хиляди млади професионалисти – блестящи, амбициозни, с перфектни профили в LinkedIn, но неспособни да се радват на успеха. Те са получили наградите, повишенията, признанието – и веднага се впускат в следващото предизвикателство. Не защото са „мотивирани“, а защото вътре в тях живее срамът от детството, който перфекционизмът прикрива.
Д-р Огнян Димов завършва анализа на случая с предупреждение, което важи за всеки от нас: „Деструктивният перфекционист е в непрекъсната надпревара и сравнение с другите, в плен на своите негативни емоции като гняв, завист и ревност. Той е обладан от натрапливата мисъл да успее на всяка цена.“
Ако разпознавате себе си в М. – в постоянната тревожност въпреки успехите, в невъзможността да се зарадвате дори за една вечер, в страха да покажете „истинското“ си минало – знайте, че това не е слабост. Това е защитна реакция, която вече е изпълнила задачата си. Сега е време да я пуснете. Както д-р Димов показва чрез своята пациентка: истинското израстване започва, когато престанем да бъдем перфектни и започнем просто да бъдем себе си – цялостни, с минало, с настояще и с право на радост.
гр. София
0878 98 53 53
ogniandimov@gmail.com