В книгата си „Агресията в семейството“ Огнян Димов обсъжда как прекомерната родителска откровеност може да се превърне във форма на агресия, нанасяща дълбоки травми на децата. Това не е физическо насилие, а психическо – споделяне на интимни детайли, които объркват детската психика и водят до проблеми като анорексия или страх от интимност. Един от най-впечатляващите случаи е този на Д., момиче, чиято история разкрива как „пълната откровеност“ между родители и деца може да бъде жестока и да разрушава.
Димов разказва случая на Д. с голяма деликатност:
„Д. ми се обади и ме помоли за час през близките дни. Бях учуден от този възпитан и учтив тон. В кабинета ми дойде фино момиче, потънало в свое притеснение, което го правеше особено тъжно. Веднага разбрах, че става дума за проблем, който е деликатен и не е ясно доколко това момиче ще се пребори със задръжките си, за да го сподели. Тя не беше в състояние да говори въобще за себе си, не знаеше какво да каже. В такива случаи предлагам на пациента да говори за някой друг или да ми разкаже една история. Д. се ободри и започна да говори за най-добрата си приятелка, с която напоследък са се отдалечили. На въпроса ми защо, тя ми отговори, че изневерявала на приятеля си и това било недопустимо за нея. Разбрах – темата за секса и морала беше това, около което се развиваше нейният проблем. Изчаках, изслушах я, исках да спечеля доверието й, за да говорим за нея. При следващата ни среща я попитах кой е въпросът, с който остана от предния ни сеанс. Тя ми отговори, че няма такъв. Реших да кажа направо това, което забелязвах предния път, и я попитах как живее своята сексуалност. Попаднах в целта. Тя замълча и потъна в размисъл. Много бързо обаче се престраши и започна: – Израснах в семейство на известни хора, много разкрепостени като поведение, в което от най-ранна възраст майка ни обясняваше, на мен и на брат ми, че баща ни й изневерява. Разказваше с големи подробности, не знам кой я беше посъветвал за това. Тогава се отвратих от мъжете, това беше първият ми спомен. След това и майка ни направи същото. Разведе се, разживяхме само с нея, но тя непрекъснато водеше различни мъже вкъщи. Правеше секс с тях в съседната стая, с брат ми чувахме всичко, беше отвратително. Навсякъде разказваше обаче колко демократично семейство сме и колко много разговаряме на деликатни теми. Чувствах се вътрешно предадена и от нея. Това беше най-тежкият период в живота ми. Бях на тринайсет, нагълтах се с хапчета една сутрин, събудих се не знам къде… Много трудно преживях, ако изобщо съм го преживяла, това разочарование от двамата ми родители. Добре че имах добри приятелки, те много ми помогнаха в този период. От всичко това отключих анорексия, исках да се свия и да изчезна, никой да не ме забелязва. Два пъти лежах в Александровска болница. В момента съм по-стабилна, но чувствам, че пак нещо от старите ми състояния се завръща, искам да го овладея на всяка цена. Стана ми тъжно за момичето. С какво беше заслужило да плаща за безумието на родителите си? Прекъснах сесията, видях, че много й дойде да говори за всички тези неща. Дадох й среща следващата седмица. Усетих, че иска да продължим по-плавно с разговорите. Седмица по-късно се видяхме в уречения час. Първата й реплика беше, че едва дочакала да дойде времето за сеанса. Този път тя говори за себе си без въпрос от моя страна. По обясними причини усещаше голямо недоверие към мъжете, не се чувстваше стабилна и като жена. Приемаше поведението на майка си като предателство. Имаше нужда поне единият от родителите й да е опора. – Всички тези свободни разговори за секса ме отвращават. Майка ми непрекъснато обясняваше с колко жени е ходил баща ни. Търсеше разбиране и опора в мен и брат ми. Нямах нужда да знам за всички тези неща… – Значи ли това, че предпочитате да мислите за секса като нещо интимно, което не е необходимо непрекъснато да се афишира? – попитах я аз. – Точно това мисля, въпреки че имах тежки моменти на погнуса, като разсъждавах по тези теми. Моментът, в който момче се доближи до мен, ме караше да се чувствам изключително зле. Сега допускам разговор с мъже, но нищо повече. – Попитах я за брат й, как са при него нещата. – Той дълго време се преживяваше като хомосексуален, сега живее с жена, която е десет години по-голяма от него… Объркан е и много гневен на родителите ни… Нямах какво да коментирам. Исках първо да я успокоя и да й покажа, че светът не е толкова враждебен, колкото е свикнала да го приема. Давах си сметка, че промяната при нея ще дойде чрез приятелството и за да се отвори към някого, той трябва да я спечели първо като приятел. Излизаха много подробности от детството й. И двамата й родители са споделяли лични и интимни неща пред нея за другия, които тя трябваше да изкаже и приеме като по-поносими. Индиректно и майка й, и баща й са били децата и са търсили най-вече в нея позицията на възрастния човек, който явно е липсвал и на двамата. Всичко това е нанесло на Д. огромни травми, страх от интимен контакт, неспособност да се довери на някого. Срещите ни ставаха наистина интензивни, тя споделяше неща, които не беше споделяла с никого. Първото й влюбване е било в момче, затворено като нея. Това е била изключително поетична връзка, в която с огромен респект един към друг двамата са ценели предимно общуването и споделените идеи за приятелството и любовта. Не си е признавала, че го обича, дори и пред себе си. Преживява много болезнено, когато това момче заминава със семейството си за Англия. Това е най-самотният период в живота й, защото за първи път среща сродна душа, която си тръгва, и тя приема това като изоставяне. Сподели всичко това пред мен по време на един от сеансите ни. Предположението ми, че може да се отвори към някого интимно, минавайки през приятелството, се потвърди. В група по йога срещна момче, което учеше оперно пеене в Консерваторията. Което, което е десет години по-голяма от него… Объркан е и много гневен на родителите ни… Най-показателни бяха последните месеци на майка ми, когато, изпаднала в деменция, разпознаваше единствено мен като свое дете. – П. се натъжи и си дадох сметка колко много всъщност му липсва тя. – Всичко дължа на нея – тя ме възпита, тя ме подкрепи, защото бях различното дете в семейството. Замислих се тези дни, между двата сеанса, че ако не беше тя, сигурно бих пропаднал в бездната…“
Димов подчертава, че „принципът „да кажем всичко на децата“ и „цялата истина“ не се ли римува по-често с жестокост и бягане от отговорност, отколкото с желанието да бъдем искрени?“.
Травмата на Д. води до анорексия и страх от мъже, но терапията, фокусирана върху приятелство и граници, й помага да се отвори към любов.
Този случай е актуален в ерата на „отворени“ семейства, където границите се размиват. Димов ни напомня, че „пълната откровеност между родител и дете… предизвиква в детската душа негативност и болезненост“.
гр. София
0878 98 53 53
ogniandimov@gmail.com