Тревожността често се корени в детските преживявания и възпитателни модели, които родителите, без да осъзнават, предават на децата си. В книгата си „Тревожността: Причини, смисъл, разрешаване“ Огнян Димов подчертава, че тревожността не е просто емоционално състояние, а сигнал за неразрешени конфликти от миналото, които се проявяват в настоящето. Той обяснява, че съвременните родители, опитвайки се да избегнат грешките на собственото си детство, често създават нови проблеми, като дават прекалена свобода на децата си, което води до емоционална нестабилност и липса на граници. Това се илюстрира ярко в един от случаите, описани от автора, където опитът да се „преодолее“ строгият възпитателен модел води до разрушителни последици.
Димов разказва следното:
„Семейство от София, мои пациенти, с много добра професионална реализация, ме потърсиха с молба да работя терапевтично със сина им. Той беше млад мъж на двайсет и пет години с вид на петнайсетгодишен тийнейджър, потънал в света на виртуалните игри, без желание и без енергия за нищо. Прекарваше пред компютъра си по петнайсет часа на ден. Родителите му са били възпитани по строг начин, с правила и задължения удома, с наказания по незначителни поводи. Липсвали са разговорът и подкрепата от страна на родителите им, но строгите правила и изисквания са ги изградили като стойностни личности и професионалисти. Вместо да анализират и признаят и добрите страни от тяхното възпитание, те решават да го променят изначално. Така вземат решение да дават свобода на детето си да избира, а те да следват само неговите желания. На практика те по жесток начин унищожават бъдещето на единственото си дете, оставяйки го да потъне в света на инфантилното и илюзорното.“
Този случай подчертава как тревожността на родителите – произлизаща от техните собствени травми – се предава на детето под формата на прекомерна свобода, която вместо да освободи, парализира. Димов обяснява, че родителите, опитвайки се да „преодолеят“ строгия си възпитателен модел, всъщност избягват да се сблъскат със собствената си тревожност от миналото. Те не анализират положителните аспекти на дисциплината, която ги е формирала, и вместо това създават среда без граници, която кара детето да се почувства изгубено. Синът, потънал в виртуалния свят, проявява типични симптоми на тревожност: апатия, липса на енергия и избягване на реалността. Авторът подчертава, че това е резултат от липсата на емоционална структура – детето не е научено да поема отговорност, защото родителите са се фокусирали върху избягването на собствени конфликти.
В по-широк план Димов свързва този случай с темата за тревожността в зрялата възраст, където липсата на граници води до емоционална нестабилност. Той отбелязва, че съвременните родители често се идентифицират с неуспехите на децата си, което засилва тяхната собствена тревожност. В случая родителите, вместо да поставят ясни граници, следват желанията на детето, което го оставя без опора. Това води до инфантилно поведение в зряла възраст – синът изглежда на 15, макар да е на 25, и прекарва времето си в игри, избягвайки реалния живот.
Решаването на подобни случаи, според Димов, изисква родителите да се сблъскат със собствената си тревожност чрез терапия. Те трябва да анализират детството си, да признаят добрите аспекти на строгото възпитание и да въведат балансирани граници. За детето терапията помага да се възстанови енергията и да се научи на самодисциплина. Този случай е особено актуален днес, когато виртуалният свят предлага лесно бягство от реалността, а родителите, в стремежа си да бъдат „перфектни“, често създават тревожни поколения. Тревожността, заключава Димов, не е само проблем на индивида, а на цялото семейство, и разрешаването й започва с осъзнаване на миналото.
гр. София
0878 98 53 53
ogniandimov@gmail.com