д-р Неделя Щонова за книгата „Тревожността – причини, смисъл, разрешаване“

Ние, хората, не сме наясно с всичко, което трябва да знаем за живота.
Четем приказки за опитомяване на дракони, в училище учим как се намира корен квадратен с точност до стотни, защо мигрират птиците и каква е ролята на хумуса за почвеното плодородие.
Но не изследваме произхода и динамиката на емоциите.
Никой не ни учи на емоционална грамотност и как се намира покой за ума. Как да се справяме с болките и страховете си?
Къде да търсим стабилност в тези условия на глобална несигурност?
Написах и защитих дисертационен труд по темата, който доказва – нашите чувства, емоции, нагласи, трудности в социалната адаптация, стресът и изобщо типът модел личност и емоционалната му реактивност, са психосоциални феномени, които са рисков фактор за развитие на централна и периферна атеросклероза – инсулт, инфаркт и периферна артериална тромбоза.
Ето защо толкова много пиша и говоря, колко важно нещо е мирът в душата и адекватната емоционална саморегулация.
Защото нашите клетки имат способността да “подслушват” нашите мисли.
А тези мисли понякога са болестотворни.
И да… все някога… идва миг, когато подложена на повече или по-малко резки контрасти между идеали и реалност, нашата лутаща се, безпокойна психика сама тръгва на разузнаване.
В резултат често се случва автоматично да ни приемат в „университета по афективни състояния, напрежение и страхове“, където старателно започваме да изучаваме едни мъчителни дисциплини, като депресия, висша тревожност, неудовлетвореност от живота, търсим бягство в деструктивните реалности, а понякога даже записваме „аспирантура по генерализирано тревожно разстройство“.
И нима има някой, който живее в илюзии, че всичко това остава без сериозни последици за здравето ни?! За хомеостазата в нас, за равновесието в нас?!
Не, то не остава!
Това да бъдем постоянно стресирани, емоционално грохнали, разнищени, духовно изтерзани, създава определен тип физиология и биология в телата ни.
И е въпрос на време тази физиология да получи своята болестна клинична изява, взаимодействайки си с другите, конвенционални рискови фактори, в компанията на които всички ние тичаме цял живот!
Кой ни учи, как да се разделяме с модели на поведение, категорично неблагоприятни за оцеляването ни?
Грешките, инстинктите, опитът, примерът на околните? Кой?
Престоят в болница, таблетките, лекарствата, диагнозите, творчеството, логиката, любовта?
Как да останем стабилни, когато нажежените до червено обувки на болка, тревога и разочарование започнат да се разхождат и отпечатват грубо по бялата и ранима повърхност на нашата нежна, деликатна чувствителност?
Всичко това е много, много лично познание.
Твърде лично.
Както и изборът да се промениш.
Промяната е избор.
Решението да не се променяш също е избор.
Според мен всяко нещо трябва да бъде започвано с любов и завършвано с благост, с чувство на благодарност.
Без значение дали е книга, тип промяна, брак, отношения, работа, картина, ефир…
Д-р Огнян Димов прави нещата точно така.
Започва ги с любов и ги завършва с необходимата доза терапевтична строгост и благина.
И затова, когато той ме помоли да напиша предговора към неговата книга, посветена на тревожността, се развълнувах. И приех.
Помислих си, как той ще ни потопи в един необятен и тайнствен микрокосмос – този от света на нашите чувства.
И емоции. И колко полезно за самоосъзнаването ни би било това.
Познавам Огнян от много години. Още от 2009-а. Тогава той все още прелиташе между България и Франция. Строг и великодушен е, търсещ, дълбок и внимателен. Правили сме чудесни, смислени ефири заедно, а освен това е помагал на много мои пациенти, зрители и приятели.
Д-р Огнян Димов е психоаналитик. Има защитена докторска степен по философия и психология. От 2000 до 2010 г. прави втори докторат по психология, философия и теология, в един от най-големите в света изследователски центрове по хуманитаристика, с научен ръководител проф. Юта Шерер. После защитава и докторска степен по психоанализа в Университета по психоанализа в Париж, с научни ръководители Пол Асун и Юлия Кръстева. Работи в една от централните парижки клиники като клиничен психолог и психоаналитик. Член е на Европейската асоциация по психоанализа.
Живеем в тревожни времена. Сблъскваме се с глобални проблеми, пандемии, икономическа криза, инфлация, военни конфликти, лични несгоди, изолация, несигурност, трудни взаимоотношения. Чувстваме огромна тревога в ежедневието си и сякаш губим контрол, защото самият тон на живота в наши дни се задава от тревожността. Тя е глаголът, вибрацията, текстурата, pH-то на тази епоха. В която няма съвсем нищо сигурно. Нищо!
И ако искаме да бъдем пълноценни, първо трябва да осъзнаем, че вътре в себе си притежаваме всичко необходимо, за да бъдем щастливи. Да се адаптираме. Или да израстваме. Ние сами можем да генерираме щастие. Но все очакваме някой друг да направи това.
Защото сме позабравили, че го можем.
И тази книга е едно прекрасно напомняне по въпроса.
Ние, хората, често се тревожим за неща, които са малко вероятни.
Но… да бъдеш зает от притеснения… си е сериозен ангажимент. 🙃
Психиката гледа на тревогата, като на вид амулет за отблъскване на невидимо зло.
И въпреки, че притесненията се зараждат когнитивно, под формата на тревожни мисли, тези невидимости имат своите подлежащи и съвсем видими физиологични корелати във вид на симптоми – потене, сърцебиене, напрежение в мускулите, ускорен пулс, треперещи крайници, високо кръвно налягане…
Един тревожен ум постоянно насочва вниманието си към непосредствената „актуална“ заплаха и тогава тревожността се явява генерална репетиция за възможния катастрофичен сценарии. Вътрешният диалог рисува непоправими трагедии и ако има едно нещо, което хората в плен на хронична тревожност да не могат да направят, то това е именно изпълнението на съвета: „Не се притеснявай, не се самоизмъчвай, живей си живота и хич да не ти пука!“.
Ако човек успее да се сдобие с кураж за разходка по всичките 88 клавиша от чувства в себе си, ако смело ходи и по белите, и по черни полета, ако си позволи да жонглира без излишен страх с риска и да допуска в главата си всякакви сценарни възможности – и минорни, и мажорни – то тогава той би се справил с тревожността много по-лесно.
Ние трябва да изграждаме в себе си стабилност пред лицето на парадоксите.
И после би следвало да се усмихнем с ново разбиране – че в това да си тревожен, паникьосан, изплашен или дори разплакан, няма нищо чак, чак толкова страшно.
Това е само една емоция. А не цялата твоя личност.
Това е само едно чувство. А не цялата твоя идентичност.
Това е само нещо временно. А не цялата вечност.
Животът тича, препуска, пулсира, танцува, мени се… нуждаем се от тази вътрешна осъзнатост – че нищо не е завинаги… нито лошото… нито хубавото…
И знаете ли, това е прекрасно…
Иначе… ние умеем да бъдем толкова изобретателен в своите притеснения, че сами си издаваме доживотни присъди, като например: „Аз никога повече няма да бъда щастлив“, „Аз никога повече няма да се влюбя“.
И да. Тревогата може да се утвърди като навик. Оставена да се самовъзпроизвежда безпрепятствено, тя расте като мастилено петно.
Как да се справим тогава?
Един от начините е да чуем истинското послание на безпокойството, а именно: всяка тревожност е сигнал – нуждаем се от нов модел на мислене.
Нуждаем се от преосмисляне и концептуално превключване.
Защото, колкото и парадоксално да звучи, погледнато чисто еволюционно, тревожността не е задължително лошо нещо или чак пък толкова страшно.
Тя може да се разглежда като постъпателен процес на саморегулация и здрава себеактуализация, в която нашата временно „зашеметена“психика полага усилия да се върне към фабричните си настройки и в крайна сметка да възстанови своя изгубен баланс.
Ето защо е важно да се научим да седим тихо и да слушаме себе си.
В тази книга Огнян предлага работещи начини за преки и косвени пътища към това. Кани нас, читателите, да се задълбочим и да открием своята вътрешна сила. Защото безпокойството е толкова мощно, колкото ние го правим.
Да обичаш… това е щастие. Да обичаш теглилките и мъката на този живот, не е перверзия, не е мазохизъм или щуротия… то също е щастие.
Както казва, любимата на д-р Огнян Димов, Ориана Фалачи: „Заблуда е да мислим, че животът е мек килим, по който може да се ходи бос. Не, не е мек килим. Животът е каменист път. Камъни, в които човек се спъва, пада и се наранява – камъни, от които трябва да се предпазваме с железни обуща. Но дори и това не стига, защото докато мислим как да съхраним нозете си, все се намира някой, който да те замери с камък по главата…“.
Мили читателю, приготви се.
Защото здравето е непрекъснат процес на развитие. Самовъзпитание.
И трайно усвоено познание „как да не ходим изтощени и боси по каменистия път на този прекрасен живот“.
Успех на всички търсещи хора, умове и души.
Обичам ви!
Благодаря, че прочетохте.
Специално благодаря на Христо Блажев! Професионалист, с когото е истинско удоволствие да се работи. И на Ива Колева! Прегръщам ви, Хора, беше чудесно да работим заедно!

Текстът по-горе е лично изказване на д-р Неделя Щонова на нейната Facebook страница.